| schema:text
| - -
Обединеното кралство, което напусна ЕС през 2020 г., не е сред държавите основателки на Съюза, както твърди лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов;
-
Лондон се присъединява към Общността едва 21 години след създаването ѝ;
-
За 47 години членство Великобритания винаги е била особен случай и често не е участвала в общи европейски политики.
Твърдение:
Костадин Костадинов, лидер на партия „Възраждане“, отговаря на въпрос на симпатизант чрез Фейсбук, 29 декември 2024 г.:
„ЕС се разпада в момента, ние го виждаме вече. Нека да не забравяме, че една от основоположничките в Европейския съюз напусна – Великобритания. (…) ЕС като политически проект е изчерпан, той свърши. И сега в момента, за да могат все още, както се казва, да го рекламират, панически се опитват да покажат, че той има някаква привлекателност“.
https://www.facebook.com/reel/608358205056581
Проверка:
Великобритания напусна ЕС на 31 януари 2020 г. след 47 години членство. Това става в резултат на референдум, проведен на 23 юни 2016 г. Привържениците на Брекзит спечелиха с много малка преднина – 51,89 на сто срещу 48,11 на сто.
Обединеното кралство обаче не е сред страните основателки на ЕС. То се присъединява към тогавашната Европейска икономическа общност (ЕИО) едва през 1973 г.
На 18 април 1951 г. тогавашната Федерална република Германия (ФРГ), Франция, Италия, Белгия, Нидерландия и Люксембург подписват в Париж договор за общо управление на своите сектори за стоманодобив и въгледобив. Така шестте държави създават Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС). Договорът за нея влиза в сила на 23 юли 1952 г.
На 25 март 1957 г. същите шест държави разширяват сътрудничеството си и в други икономически сектори. Те подписват два договора, известни като Римски договори. С тях се създават Европейската икономическа общност (ЕИО) и Европейската общност за атомна енергия (Евратом). Тези структури започват да функционират на 1 януари 1958 г.
Така Европейските общности стават три. С течение на времето постигнатият успех и полученото международно признание предизвикват интереса на все по-голям брой трети страни.
Първият опит за присъединяване на нови държави към ЕИО е направен през 1961 г. Първа молба за членство подава Великобритания. След нея това правят Ирландия, Дания и Норвегия.
По това време обаче президент на Франция е Шарл дьо Гол. Отношенията му с Обединеното кралство са доста обтегнати. Дьо Гол не гледа с добро око на присъединяването на англосаксонска държава. Той смята, че тя пренебрегва своите европейски ангажименти за сметка на тези към САЩ, и решава да наложи вето върху нейната кандидатура през 1963 г.
Ето какво заявява той на пресконференция по повод своето вето:
„Англия е… островна, мореплавателна страна, обвързана чрез своята търговия, чрез пазарите си и нуждата си от храни с твърде разнолики и в отделни случаи с твърде отдалечени страни. Англия предимно е индустриална и търговска, а само от части земеделска страна. Има… много специфични и оригинални традиции. С една дума – естеството, структурата и икономиката на Англия се различават съществено от тези на другите държави на континента… възможно е да се предвиди, че връзките между всички тези многобройни различаващи се членове няма да издържат още дълго и че накрая ще се получи една колосална атлантическа общност, която ще бъде под американска зависимост и водачество и която бързо ще погълне европейската общност.“
През 1967 г. четирите държави подновяват своите опити за членство в ЕИО. Но Шарл дьо Гол отново налага вето и спира техните кандидатури. Това води до отказа на Норвегия да се присъедини.
През 1969 г. Дьо Гол подава оставка и е наследен от доста по-мекия Жорж Помпиду. Роля изиграва и застъпничеството на тогавашния канцлер на ФРГ Вили Бранд. В резултат Великобритания, Ирландия и Дания се кандидатират за ЕИО за трети път – вече успешно. Те подписват договор за присъединяване на 22 януари 1972 г. в Брюксел. И се присъединяват към Общността на 1 януари 1973 г.
Още на втората година от членството на Обединеното кралство в ЕИО обаче е проведен референдум дали то да продължи. Той е организиран съгласно манифеста на лейбъристите, оглавявани от Харолд Уилсън, спечелили изборите през октомври 1974 г. Документът гласи, че британците сами ще решават дали да останат в Общността. Любопитното е, че докато лейбъристите заемат неутрална позиция, консерваторите на Едуард Хийт са твърдо за оставане в ЕИО. Референдумът се провежда на 5 юни 1975 г. За членство в Общността са над две трети, 67,23 на сто от гласоподавателите. Против са 32,77 на сто.
Но макар и член на ЕИО, Великобритания успява да постигне голяма степен на независимост по редица политически и икономически въпроси. Тя така и не се присъединява към най-големите интеграционни проекти на ЕС – наследника на ЕИО. Обединеното кралство отказва да приеме еврото, както и да стане част от Шенгенското пространство за свободно движение.
Лондон не се присъединява и към договора за засилване на бюджетната дисциплина, влязъл в сила през от 2013 г., който предвижда съгласувана данъчна и бюджетна политика на страните членки.
През 2015 г., в разгарана миграционната криза, Великобритания отказва да участва в системата на ЕС за разселване на мигранти и решава да приема бежанци направо от лагерите в Сирия.
Същевременно Обединеното кралство бе четвъртият нетен вносител в бюджета на ЕС след Германия, Франция и Италия.
Въпросът за референдум за оставане в ЕС е повдигнат през 2011 г., в разгара на кризата в еврозоната. Макар Великобритания да не е въвела еврото, кризата се отразява и на нея. Инициативна група събира над 100 хиляди подписа за референдум. Парламентът в Лондон обаче решава, че въпросът е ненавременен.
В началото на 2013 г. премиерът консерватор Дейвид Камерън предлага референдум за или против ЕС, който да се проведе през 2017 г. Идеята му е това да се случи, ако неговата партия спечели изборите през 2015 г. Камерън се опасява, че ако няма допитване, част от гласовете за торите ще отидат при антиевропейската Партия за независимост на обединеното кралство (UKIP) на Найджъл Фараж.
Торите печелят абсолютно мнозинство на вота през 2015 г. На 9 юни същата година въпросът за референдума е обсъден и гласуван от парламента. Решението за провеждане на допитването е прието с гласовете на 544-ма депутати срещу едва 53-ма „против“.
Камерън е убеден, че Великобритания трябва да остане в ЕС, но при условие, че той се реформира. През ноември 2015 г. британският премиер изпраща на ръководителите на Съюза конкретни предложения по 4 теми – икономика, конкурентоспособност, засилване на британския суверенитет и проблемите на миграцията. Сред исканията на Лондон са намаляване на натиска върху бизнеса от страна на ЕС, Великобритания да не бъде задължена да участва в процеса на по-нататъшното сближаване на страните членки, засилване на ролята на националните парламенти и др.
Предложенията са одобрени на срещата на върха на ЕС през февруари 2016 г. Взето е решение Обединеното кралство повече да не участва в европейската политическа интеграция. Страната получава правото да използва собствен механизъм при изплащането на социални помощи на мигрантите от страните от ЕС.
През февруари е обявена датата на референдума за или против Брекзит – 23 юни 2016 г.
Проверено:
Обединеното кралство, което напусна ЕС през 2020 г., не е сред държавите основателки на Съюза, както твърди лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов. Лондон се присъединява към Общността едва 21 години след създаването ѝ, а през своите 47 години членство винаги е бил особен случай и често не е участвал в общи европейски политики.
Автор: Момчил Инджов
|
![[RDF Data]](/fct/images/sw-rdf-blue.png)
![[cxml]](/fct/images/cxml_doc.png)
![[csv]](/fct/images/csv_doc.png)
![[text]](/fct/images/ntriples_doc.png)
![[turtle]](/fct/images/n3turtle_doc.png)
![[ld+json]](/fct/images/jsonld_doc.png)
![[rdf+json]](/fct/images/json_doc.png)
![[rdf+xml]](/fct/images/xml_doc.png)
![[atom+xml]](/fct/images/atom_doc.png)
![[html]](/fct/images/html_doc.png)